За тези, които се сблъскват за пътви път с развойната платка Arduoino, е важно да се знае, че без да бъде инсталиран драйвера за чипа за връзка към USB порта на компютъра, не можем да правим каквото и да е било.
CH340G
Това е нашия чип CH340G разположен на Arduino Uno.
Най-вероятно вече сте инсталирали Arduino IDE. Ако не сте, може да го направите от техния уеб сайт. Самата процедура по инсталиране е сравнително лесна, но варира в зависимост от операционната система.
Има няколко варианта на CH340. CH340G изисква външен кварцов осцилатор, докато CH340C е с вграден такъв. И двата обаче функционират по еди и същи начин. Осъществяват комуникацията между платката и вашия компютър.
За операционни системи Linux и Mac най-вероятно няма да ви се наложи да го инсталирате. Но за Windows със сигурност.
Драйвера можете да го свалите от различни сайтове за електроника и др. подобни. Това е драйвера от сайта на производителя на чипа WCH CH340.
Инсталиране на драйвера за Windows
За да проверите дали CH340 се свързва с COM порта, може да отворите диспечера на устройства. Трябва да се визуализира като USB-SERIAL CH340(COM…). В зависимост от конфигурацията на вашия компютър, COM порта може да се показва с различен номер.
Сега трябва само да проверим и в Arduino IDE, дали съвпадат COM портовете. За да функционира правилно системата те трябва да са еднакви.
10 декември 2025 г., Маунтин Вю, Калифорния — В продължение на 10 месеца екип, ръководен от института SETI, наблюдава пулсара PSR J0332+5434 (наричан още B0329+54), за да проучи как неговият радиосигнал „трепти“, докато преминава през газ между звездата и Земята. Екипът използва телескопа Allen Telescope Array (ATA) , за да направи измервания между 900 и 1956 MHz и наблюдава бавни, значителни промени в модела на трептене, или сцинтилация, с течение на времето.
Пулсарите са въртящи се останки от масивни звезди, които излъчват проблясъци от радиовълни, вид светлина, в много прецизни и редовни ритми. Поради високата си скорост на въртене и невероятната си плътност, учените могат да използват чувствителни радиотелескопи, за да измерват точните времена, в които импулсите пристигат, в търсене на модели, които могат да показват явления като нискочестотни гравитационни вълни. Газът в междузвездното пространство обаче може да разпръсква радиовълните на пулсара – разпръсквайки ги и леко забавяйки приемането на всеки импулс. Разбирането и коригирането на тези малки, променящи се закъснения, които могат да бъдат десетки наносекунди (една наносекунда е една милиардна от секундата), помага да се поддържа възможно най-точното време на пулсарите.
Точно както звездната светлина „блещука“ в земната атмосфера, радиовълните на пулсарите също „блещукат“ или блещукат в Космоса. Докато сигналът преминава през облаци от електрони между пулсара и Земята, той създава ярки и тъмни петна по радиочестотите. Тези модели не са статични; те се развиват, когато пулсарът, газът и Земята се движат един спрямо друг. Това трептене забавя импулсите, а количеството сцинтилация съответства на степента на забавяне. Чрез често наблюдение на един ярък, близък пулсар, екипът наблюдава как тези модели се изместват и ги превръща в малки времеви закъснения. Тези методи могат след това да коригират закъсненията, които са важни за най-прецизните експерименти с пулсари.
„Пулсарите са прекрасни инструменти, които могат да ни научат много за Вселената и нашия собствен звезден квартал“, каза ръководителят на проекта Грейс Браун, стажант в SETI Institute. „Резултати като тези помагат не само на науката за пулсарите, но и на други области на астрономията, включително SETI.“ Всички радиосигнали, преминаващи през междузвездната среда, изпитват сцинтилация. Забележимата сцинтилация може да помогне на учените от SETI да различат създадените от човека радиосигнали от сигналите от други звездни системи.
Наблюденията на ATA използваха широк диапазон от радиочестоти и чести, кратки сесии на наблюдение. Екипът измерваше сцинтилационната честотна лента (размерът на ярките петна в трепкащия модел) почти ежедневно в продължение на ~300 дни с ATA и установи, че количеството сцинтилация се променя забележимо във времеви мащаби, вариращи от дни до месеци. Наблюденията показват обща дългосрочна вариация от около 200 дни. Проучването включваше и новоразработен, по-надежден метод за оценка на това как сцинтилацията се увеличава с радиочестотата, използвайки широкия честотен диапазон на ATA.
Наблюденията предоставят поглед към пулсарите, Земята и пространството между тях, помагайки на учените да разберат по-добре как да различат радиочестотните смущения от сигнал с потенциално изкуствен произход.
70 метровия радиотелескоп в Крим, използван в миналото за подпомагане на мисии до Марс и Венера и опити за контакт с извънземни цивилизации, е бил унищожен в края на август 2025 г. при атака с дрон.
70 метровия радиотелескоп в Крим, бе ударен с дрон в края на август.
Украинските отбранителни сили свалиха 70-метровата антена, за да предотвратят използването ѝ от руските сили за насочване на атаки срещу нейна територия. Радиотелескопът RT-70 е под руски контрол от анексирането на Кримския полуостров през 2014 г. Според различни източници руснаците са извършили основни подобрения на 5000-тонната конструкция, за да я използват за военни комуникации.
Според съобщенията, телескопът е служил като антена за сателитната навигационна система ГЛОНАСС, руската алтернатива на американската GPS. Според съобщенията, използването на радиоантената RT-70 е увеличило точността на ГЛОНАСС с около 30%.
Според Defense Express, дронът се е насочил към 200-киловатовия радиоприемник в сърцето на телескопа. Изработеният по поръчка приемник, произведен през 2011 г. в Москва по време на последната голяма модернизация на телескопа, ще бъде труден за подмяна, съобщи Defense Express, което означава, че Русия вероятно няма да може да ремонтира антената скоро.
Унищожената чиния е била една от трите радиотелескопа RT-70, построени в бившия СССР в средата на 1970-те години, за да се сформира Съветската мрежа за дълбок космос. Съветските сателитни контролери са използвали радиотелескопа, близо до град Евпатория на брега на Черно море, за да комуникират с няколко мисии от програмата за изследване на Венера „Венера“ в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век.
През 2000-те години телескопът играе важна роля в няколко инициативи, целящи да се свържат с извънземен живот. Над 20 пакета съобщения бяха изпратени от телескопа в четири кампании за съобщения, насочени към потенциално обитаеми планети, обикалящи около звезди извън Слънчевата система . Повечето от тези съобщения все още не са достигнали своите дестинации. Най-ранното, което ще пристигне до целта си, се насочва към подобна на Земята планета, обикаляща около звездата Gliese 581, на около 20,5 светлинни години от Земята, която се очаква да достигне през 2029 г.
Радиоантената RT-70 от Евпатория е извършвала и астрономически изследвания, откривайки сигнали от планети, астероиди и далечни галактически центрове. През 2000-те години телескопът е поддържал мисиите на Европейската космическа агенция „Марс Експрес“ и „Розета“ , насочени съответно към Марс и Комета 67/P.
Проект Diana и раждането на радарната радиоастрономия.
Първият успешен радарен експеримент насочен към Луната. Този експеримент е проведен с оборудване на Signal Corps в Corps’ Evans Signal Laboratory към корпуса, близо до Белмар, Ню Джърси, под ръководството на Джон Х. ДеУит-младши, директор на лабораторията. ДеУит е роден в Нашвил и е учил две години в Инженерното училище на университета „Вандербилт“. Вандербилт тогава не е предлагал програма по електроинженерство, така че ДеУит се отказва от обучението си, за да задоволи интереса си към радиоразпръскването и любителското радио. След като построява първата радиостанция в Нашвил, през 1929 г. ДеУит се присъединява към техническия екип на Bell Telephone Laboratories в Ню Йорк, където проектира радиопредаватели. Той се завръща в Нашвил през 1932 г., за да стане главен инженер на радиостанция WSM. Заинтригуван от откритието на Карл Янски за „космическия шум“, ДеУит построява радиотелескоп и търси радиосигнали от Млечния път.
John H. DeWitt Jr
През 1940 г. ДеУит се опитва да отрази радиосигнали от Луната, за да изучи земната атмосфера. Той пише в бележника си: „Хрумна ми, че би било възможно да се отразяват ултракъси вълни от Луната. Ако това може да се направи, това би отворило широки възможности за изучаване на горните слоеве на атмосферата. Доколкото знам, никой никога не е изпращал вълни от Земята и не е измервал връщането им през цялата земна атмосфера.“
В нощта на 20 май 1940 г., използвайки приемника и 80-ватовия предавател, конфигуриран за радиостанция WSM, ДеВит се опитва да отрази 138 MHz (2 метра) радиовълни от Луната, но не успява поради недостатъчна чувствителност на приемника. След като се присъединява към екипа на Bell Telephone Laboratories в Уипани, Ню Джърси, през 1942 г., където работи изключително върху проектирането на радарна антена за ВМС, ДеВит е назначен в Signal Corps и е назначен за изпълнителен директор, а по-късно и за директор на Corps’ Evans Signal Laboratory.
През септември 1945 г. ДеУит сформира своя екип: д-р Харолд Д. Уеб, Хърбърт П. Кауфман, Е. Кинг Стодола и Джак Мофенсън. Д-р Уолтър С. Макафи, от групата за теоретични изследвания на лабораторията, изчислява коефициента на отражение на Луната. Членове на групата за антенно и механично проектиране, изследователската секция и други лабораторни групи също допринасят за осъществяването на проекта.
По това време не е проектирано ново оборудване. Изборът на приемник, предавател и антена е направен от вече налично оборудване, включително специален приемник и предавател с кристално управление, проектирани за Signal Corps от радиопионера Едуин Х. Армстронг. Кристалното управление осигурява честотна стабилност, а апаратът осигурява необходимата мощност и честотна лента. Относителните скорости на Земята и Луната причиняват разлика между връщащия се сигнал и предавания сигнал с до 300 Hz, феномен, известен като доплерово изместване. Теснолентовият приемник позволява настройване на точната радиочестота на връщащото се ехо. Както по-късно си спомня ДеУит: „Осъзнахме, че ехото от луната ще бъде много слабо, така че трябваше да използваме много тясна честотна лента на приемника, за да намалим топлинния шум до поносими нива… Трябваше да настройваме приемника всеки път за малко по-различна честота от излъчената поради доплеровото изместване, дължащо се на въртенето на Земята и радиалната скорост на Луната по това време.“
Ехото се приемаше както визуално, на катодно-лъчева тръба, така и чрез 180 Hz звуков сигнал. Антената представляваше чифт антени с „пружини“ от стационарен радар SCR-271, разположени една до друга, за да образуват 32-диполна антенна решетка и монтирани на 30-метрова кула. Антената се управлявала само по азимут, затова експериментите бяха само по изгрев и залез на Луната.
Антената използвана в проекта “Диана”
Следват доста неуспешни опити. „Оборудването беше много неработещо“, спомня си ДеУит. Накрая, при изгрев на Луната, 11:48 ч., на 10 януари 1946 г., те насочили антената към хоризонта и започнали да предават. По ирония на съдбата, ДеУит не присъствал: „Бях в Белмар, обядвах и си купувах някои неща като цигари от аптеката (слава Богу, спрях да пуша през 1952 г.).“ Първите сигнали били засечени в 11:58 ч., а експериментът приключил в 12:09 ч., когато Луната се изнесла извън обхвата на радара. Радиовълните пътували от Ню Джърси до Луната и обратно за около 2,5 секунди, на разстояние над 800 000 км. Експериментът бил повтарян ежедневно през следващите три дни и още осем дни по-късно същия месец.
Военното министерство отложило обявяването на успеха до нощта на 24 януари 1946 г. Дотогава, в прессъобщение се обяснява, „Сигналният корпус беше сигурен без съмнение, че експериментът е бил успешен и че постигнатите резултати са били старателно проверени.“ Както ДеВит разказва години по-късно: „Имахме проблеми с генерал Ван Дойзен, нашия ръководител на научноизследователската и развойна дейност във Вашингтон. Когато моят командир полковник Виктор Конрад му казал за това по телефона, генералът не искал историята да бъде разкрита, докато не бъде потвърдена от външни лица, от страх, че ще злепостави Сигналния корпус.“ Двама външни лица от Radiation Laboratory, Джордж Е. Вали-младши и Доналд Г. Финк, пристигнали и заедно с генерал Ван Дойзен наблюдавали тест на системата при изгрев на Луната, извършен под ръководството на Стодола. Нищо не се случило. ДеВит обяснил: „Можете да си представите, че в този момент умирах. Скоро по пътя до оборудването минал голям камион и веднага се чуло ехо. Винаги ще вярвам, че един от кристалите не е трептял, докато не се разклатил или не се е появила хлабава връзка, която се е оправила сама. Всички се развеселили, освен генерала, който се опитал да изглежда доволен.“
Отразения сигнал от Луната в дясно. От ляво – излъченият сигнал.
Въпреки че е имал други мотиви за предприемането на проект „Диана“, ДеУит е получил директива от Chief Signal Officer, ръководител на Signal Corps, да разработи радари, способни да откриват ракети, идващи от Съветския съюз. Нямало ракети за тестове, така че експериментът с Луната ги замествал. Няколко години по-късно Signal Corps издигнал нова 15-метрова антена „Диана“ и 108 MHz предавател за йоносферни изследвания. Той извършил допълнителни изследвания на лунното ехо и участвал в проследяването на изстрелванията на Аполо. Така са поставени основите на радарната радио астрономия.
Много добри данни записани в обедните часове на 13 юли. За любителите радио астрономи трябва да спомена, че най-добрите данни се получават точно по обедните часове. Това важи когато антената се настройва ръчно и е трудно да се предвиди къде ще е Слънцето след време.
Очертания видим диск е с продължителност около 10 мин.
